Нека да раждаме легендата за себе си като общност, ако искаме другите да ни признаят
Последно обновяване
10 Декември 2013 в 17:34 ч.


Заглавно изображение на новината

Едно интервю с две габровски легенди ме провокира да разсъждавам по темата за песимизма и оптимизма на българина. Христо Коев и Росица Бакърджиева – Бъки, тандем не само на хандбалния терен, но и в живота.

Разговорът с тях започна по повод невероятния успех, който те завоюваха в спорта наскоро и който беше широко отразен в медиите. Първи в света! Това е най-естественото изречение, след изречение, в което присъстват тези две имена. И все пак провокацията дойде не от големия им успех в хандбала. В края на разговора някак естествено нещата стигнаха до темата за оптимизъм и песимизъм. Христо Коев, който може да се каже, че до голяма степен е сътворил личността на Бъки на терена, емоционално сподели, че според него нещата са все по-зле и ако продължава така със спорта е свършено. След това разшири нещата към изчезналата габровска индустрия и намеси актуалната тема с разкопаните в Габрово улици.

„Е, ако не бъдат разкопани улиците, как ще имаме нова водопроводна и канализационна система и изобщо можем ли да говорим за нови улици”, недоумявах аз. А, Бъки ме подкрепи, като сподели, че е забелязала нещо интересно. От един и същ прозорец двама души веждат различни неща. На много габровци е известно, че семейството живее на ул. „Баждар”. Бъки виждала как работниците по „Водния цикъл” работят дори в събота и неделя, успяват да наредят паветата в правилната форма и ако това не стане се връщат да го поправят. Христо Коев забелязвал другото. Не го сподели директно – може би става въпрос за забавените графици, за трудното движение в града, за праха през лятото? В края на разговора обаче, Христо Коев с усмивка сподели, че Бъки е неговото вдъхновение. И ето ги двамата в тандем – първи в света. Аз пък за пореден път се сетих за думите „ако искаш да се свърши работата, дай я на жена”. Казват, че са на Маги Тачър. Има и други кандидати за авторството. Обаче си мисля, че е добре да се спрем в ежедневното си мрънкане и да опитаме да видим хубавото около нас. Будистка мъдрост, открита и от повечето философски течения – живее се сега, в този миг. Няма вчера и няма утре. Едното отмина, другото може да не дойде...за някои от нас. Какво по-естествено?

Впрочем, аз живея на ул. „Ангел Кънчев”. Доста време не излизах с кола. Разбираемо – „Воден цикъл”, разкопани участъци, понякога получавах асоциации за лунния терен. Прах. Спряна без предупреждение вода. Неудобно, наистина, особено, ако си ходил да бягаш на стадиона. Добре, че още не е съвсем изчезнала традицията с пълните в банята кофи с вода. Сега дупки няма. Приятно е да се шофира по улицата, приятно е да се върви, може би това усещане ще се засили, когато бъдат направени и тротоарите. Козирог съм, следователно не чак толкова голям оптимист. Меко казано. Но така виждам нещата. Една приятелка обаче, наскоро видя, че имало теч. Цялата улица била залята с вода. „С нашите пари го направиха, ама как го направиха”, заяви тя с доста голяма доза недоволство. Същото, което я съпътстваше, докато правеха улицата. Аз предположих, че е теч от стария водопровод. Но не бях сигурен, разбира се. Просто в мен говореше умерения оптимист. Двама души, два различни погледа на една и съща ситуация. Човешко, нали? Струва ми се добре да се критикуваме помежду си, без нападки и без лично отношение. Но също така съм убеден в нуждата сами да се представяме в най-добрата светлина пред света. Да изтъкваме хубавото, което имаме и да раждаме легендата за себе си като общност. Нали, ако някой преди много години не се беше сетил да облече габровската спестовност в хумор, сега нямаше да се славим като световна столица на сатирата?

автор: Тихомир Църов, седмичен коментар във вестник "100 вести"


Щракни тук, за да коментираш новината